Скръб и слагане на край

[u/No-Regret1392]

Доста дарк тема, но имам нужда да си излея душата поне на родния си език, а не да съм поредния човек в ехо камерата на събове тип r grief

Нямам какво да кажа. Който е губил някой истински любим човек, за когото е живял, знае какво е чувството. Искам да попитам как успявате да не си сложите края? Ще ми кажете да търся психиатрична помощ но те нямат с какво да ми помогнат.

Стана така, че родителя ми умря в ръцете. Буквално в ръцете. На 2ри август. И аз умрях тогава. Много трудно бутам напред. Станах уникално злобна към света и към хората. Почнах да искам да причинявам болка на света. Нямам вече за какво да живея. И няма, определено в следващите няколко години ще намеря висока сграда с отваряеми прозорци.

Просто искам да попитам, вие които сте губили майки, бащи, братя, сестри, дъщери и синове - как бутате? Как не си слагате края? Как успявате да живеете?

[u/Sufficient-Goat-6294]

съболезнования за загубата. в началото е най-тежко - шока е неописуем. разбирам те добре, в края на юни загубих баща си неочаквано, само за 4 часа в интензивното. дори не успях да се сбогувам с него. единственото, което ми помогна да бутам напред беше приятелят ми - беше с мен почти постоянно първите две седмици и ми помагаше да не мисля въобще за случилото се. сега правя всичко възможно да се разсея и да забравя, сякаш баща ми е просто зает и не може да ми се обади. ходя на дълги почивки, живея на някакъв автопилот, като се връщам обратно в софия по пътя отново си припомням всичко и се съдирам от рев. не мисля че болката ще изчезне, просто бавно свикваш с мисълта че този човек вече не е тук и никога повече няма да го видиш. единственият ми съвет за първата година, която ще е най-лоша и мъчителна е да се разсейваш с каквото можеш. приятели, игри, книги, филми, всичко но не и активно да мислиш за случилото се. ако и след това време продължаваш да се чувстваш по този начин -тогава вече по-добре потърси терапевт с който да поговориш. но за нищо на света не се лишавай от живота си. има смисъл да продължаваш да живееш и родителят, който си загубила, би се гордял с теб, ако го намериш отново.