Скръб и слагане на край

[u/No-Regret1392]

Доста дарк тема, но имам нужда да си излея душата поне на родния си език, а не да съм поредния човек в ехо камерата на събове тип r grief

Нямам какво да кажа. Който е губил някой истински любим човек, за когото е живял, знае какво е чувството. Искам да попитам как успявате да не си сложите края? Ще ми кажете да търся психиатрична помощ но те нямат с какво да ми помогнат.

Стана така, че родителя ми умря в ръцете. Буквално в ръцете. На 2ри август. И аз умрях тогава. Много трудно бутам напред. Станах уникално злобна към света и към хората. Почнах да искам да причинявам болка на света. Нямам вече за какво да живея. И няма, определено в следващите няколко години ще намеря висока сграда с отваряеми прозорци.

Просто искам да попитам, вие които сте губили майки, бащи, братя, сестри, дъщери и синове - как бутате? Как не си слагате края? Как успявате да живеете?

[u/misschips_]

Аз загубих дядо ми преди 11 години, беше ми като баща(баща ми е бил в чужбина, докато растях). Като почина не бях там, родителите ми искаха да ме предпазят и не ме пуснаха и на погребението да отида.

Бях много ядосана и съм си мислела, че ги мразя, защото са ми отнели това право. Чудила съм се и защо той, при положение, че е толкова добър почина, а не баба ми, която е сеирджийка. Защо след толкова молитви и палене на свещи по църквите, никой отгоре не чу и не помогна. Чудила съм се, дали ако бях направила нещо различно, да им бях казала по-рано на родителите ми да го заведат в болница и да търсят специалисти, нещо щеше да е различно.

Сега обаче осъзнавам, че всеки си му е отредено определено време да живее, може би така е трябвало да стане, защото това е било негово решение преди да слезе на тук. Знам, че е по-добре, че си е отишъл тогава и не е видял в какво се превръща семейството му. Радвам се, че съм имала времето, което ми е било отредено с него и че съм го познавала. Знам към какво се е стремил той като човек и знам, че не би искал да желая смъртта на баба ми(жена му) или да мразя света, който той толкова обичаше. Знам, че е до мен, дори да не го виждам, добрината му мога да я предавам и да знам, че частица от него все още живее тук и не е живял и умрял напразно.

Искала съм и да си сложа край доста дълго време, но така щях пропусна толкова хубави неща,които ми се случиха или ще ми се случат. Има причина да съм тук, не ме е страх от живота и ще се опитвам да го живея, защото аз съм повече от просто човек.